A bad day never hath a good night

A bad day never hath a good night, so if you start on the wrong foot, is that how you'll end up? That sounds quite discouraging. Is our constant discontent a sign of desperation or just a morbid ambition? If we all get to our own comfort zone and have no immediate objectives, would we all get stuck or live happily ever after? Is being an egoist an obstacle or it helps you remember who you really are? If we are striving to ‘fit’ to the society through a constant ‘development’, won’t we get off course? How to find the perfect balance between who we are and what is acceptable? Is it all pre-destined, or can we really steer the wheel of life by the choices we make? How come that no matter what we change or what direction we pick we keep getting back, completely back to where we started? Or maybe that’s a luxury that a very few can afford. Others just stay, or rather, sit comfortably at the start. If we choose the "hard way", is it actually the "right" one or what is meant for you will not pass you by and all you need to do is keep your eyes open for "the signs"? Well, what if you are not reading them correctly but rather trying to fit them to what you think you want? All this is very contradictory and confusing because there are "pros" and "cons" in every theory. Each step could be "right" or "wrong." And at the end of the day… Who is to say when that end of the day actually is? If the end is always the same, what are we striving for, what are we afraid of and why do we keep competing so remorselessly?

Денят се познава от сутринта

Денят се познава от сутринта, ако започнеш на грешна нога, така ли ще завършиш? Най-малкото, звучи доста обезкуражаващо. Дали постоянното ни недоволство е признак на отчаяние или просто болна амбиция? Ако всички сме доволни и нямаме никакви непосредствени амбиции, няма ли всичко да замре или ще настъпи пълна хармония? Егоизмът ли ни пречи или е необходим, за да не забравяме кои сме всъщност? Ако се стараем да се „развиваме” и да се „нагаждаме” към обществените норми, губим себе си. Как да намерим баланса между истинското си ‘Аз’ и обществено приемливото? Всичко ли е предначертано или наистина имаме значимо право на избор и можем сами да направляваме житейския си път? Защо тогава колкото и да се променяме и колкото и да сменяме посоката, все се озоваваме там откъдето сме тръгнали? Пълно завъртане до „начална точка”. Или може би това е лукс, който малцина могат да си позволят? Другите просто си стоят или по-скоро, удобно си седят в „начална точка”.  Ако изберем „трудния път”, дали той е „правилен” или това което е правилно няма да ни отмине и само ако си отваряме очите за „знаци”, би било достатъчно, за да не объркаме посоката? Ами, ако не четем правилно знаците, ако просто си ги натъкмяваме, за да ни устройват в стремежа си да получим онова, което си мислим, че искаме? Всичко това е изключително противоречиво и объркващо, защото винаги може да се намерят „за” и „против” всяка теория. Всяка стъпка би могла да бъда „правилна” или „грешна”. А крайният резултат? Кой казва кога е краят? Ако краят винаги е дин и същ, към какво точно се стремим, от какво се боим и защо „воюваме” така ожесточено?