Денят се познава от сутринта, ако започнеш на грешна нога, така ли ще завършиш? Най-малкото, звучи доста обезкуражаващо. Дали постоянното ни недоволство е признак на отчаяние или просто болна амбиция? Ако всички сме доволни и нямаме никакви непосредствени амбиции, няма ли всичко да замре или ще настъпи пълна хармония? Егоизмът ли ни пречи или е необходим, за да не забравяме кои сме всъщност? Ако се стараем да се „развиваме” и да се „нагаждаме” към обществените норми, губим себе си. Как да намерим баланса между истинското си ‘Аз’ и обществено приемливото? Всичко ли е предначертано или наистина имаме значимо право на избор и можем сами да направляваме житейския си път? Защо тогава колкото и да се променяме и колкото и да сменяме посоката, все се озоваваме там откъдето сме тръгнали? Пълно завъртане до „начална точка”. Или може би това е лукс, който малцина могат да си позволят? Другите просто си стоят или по-скоро, удобно си седят в „начална точка”. Ако изберем „трудния път”, дали той е „правилен” или това което е правилно няма да ни отмине и само ако си отваряме очите за „знаци”, би било достатъчно, за да не объркаме посоката? Ами, ако не четем правилно знаците, ако просто си ги натъкмяваме, за да ни устройват в стремежа си да получим онова, което си мислим, че искаме? Всичко това е изключително противоречиво и объркващо, защото винаги може да се намерят „за” и „против” всяка теория. Всяка стъпка би могла да бъда „правилна” или „грешна”. А крайният резултат? Кой казва кога е краят? Ако краят винаги е дин и същ, към какво точно се стремим, от какво се боим и защо „воюваме” така ожесточено?
No comments:
Post a Comment